Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.03.2011 12:32 - Соколна - Мазалат (3-5 март 2011)
Автор: gamina Категория: Туризъм   
Прочетен: 5278 Коментари: 3 Гласове:
10

Последна промяна: 14.03.2011 14:55


Иначе казано: "Сме нинджи!"

Кажи-речи цял месец без планина, вече се чудех дали и кога пак ще хвана гората. Четирите почивни дни обаче бяха точният момент да прекъснем сушата и да направим „басимамата и прехода”: Габарево – Соколна – Мазалат – Скобелево. Оставихме си един ден и за почивка, който аз оползотворих заминавайки направо от Централна гара за Сен Тропе, Романско.


Четвъртък (в моята глава - събота), трети март. Заекът ми, горкия, беше натоварен до пръсване, добре че не знам заешки, кой знае колко ме е псувала горката раница. Снегоходките стърчаха отстрани и нямах място за щеки. Беше неизбежно… насред бул. Сливница се сетих за тях и търчах с пълната раница обратно, рискувайки да изпусна глупавото 77 и да хващам такси.

Среща на Централна гара и влак за Карлово. Там установихме, че имаме цял час до влака за Габарево, хапнахме, пихме по бира и се натоварихме. След час някъде трамбовахме из една досадна и кална орехова гора към планината. Илия ме беше стреснал, че в началото пътеката била мноого стръмна, а после видиш ли – полегата. Глупости, беше много лесна даже, освен последния баир преди хижата, който е има-няма 200 метра, но ми взе здравето.

image

image

image

image

 


Не знам точно колко сме ходили, но за 2.30-3 часа се качихме. Понеже бяхме само четирима, никой не беше звънял за места, добре че извадихме късмет и имаше легла за нас. А иначе хижата беше почти пълна. Иху-аху вечерта и дойде денят на Дългата разходка.

Тръгнахме към 8.45. Времето уж трябваше да се оправя, предния ден се качихме в мъгла и лек сняг. На сутринта не валеше, но мъглата си беше още там. Задрапахме по баирчето над хижата и аз веднага взех да изоставам. Бях тръгнала направо със снегоходките и си ми вършеха добра работа, но нещо силици нямах много. Това продължи през голяма част от деня. Малко над горите стигнахме до едно скално ръбче, където пък сложихме котките. Можеше и без тях, но за всеки случай, пък и да оправдаем носенето на железарията. После излезнахме на билото, над мъглата и ситуацията стана УАУ! Нечовешки гледки, на север и юг – море от облаци до хоризонта! Тук съвсем изостанах, снимайки на поразия, а някъде около връх „не-му-помня-името” даже спрях да ям. Силиците се върнаха, но искам да споделя, че газене в сняг е трудно съчетаемо с ядене на ябълка. Там вече бях без снегоходки, опитах да ходя с тях, но въобще не се получаваше. Снегът беше отвратителен – не достатъчно твърда коричка и мек сняг отдолу. Като затънех със снегоходката се налагаше да хабя твърде много усилия да я измъкна изпод кората. Газех си след другите в тяхната пъртина.

image

image

image

image

image

image

Преди вр. Мазалат Ники хукна да търси някакво изворче, отбелязано на картата в GPS-a. Много необмислено бяхме тръгнали с твърде малко вода, имахме сума ти изкачвания и беше сравнително топло… много сме смотани! Той обаче доста се забави и Илия тръгна да го търси, а аз и Ангел продължихме. На едно южно склонче, оакано от коне и без сняг, спряхме да ги изчакаме. После тръгнахме по склона на Мазалат. След като го качихме (не самият връх, а реброто с маркировката) видяхме какво ни чака – Триглав! Леле-мале, все си мислехме, че „Ей тоя баир е предпоследния”, да ама не… с Ангел направо бяхме щастливи като разбрахме, че пътеката не минава през Голям Кадемлия, а само през две от трите глави. Обаче пък гледката към Кадемлиите и Ботев беше един път. Как да не си струва после трамбоването.

image

image

image

image

image

image

Издрапахме Пиргос и тръгнахме към Малък Кадемлия. Тук най-накрая попаднахме на твърд сняг, направо си беше за котки, но и без тях за нула време бяхме горе. Аз вече имах някакви сили (KitKat дава крила!) и не лазех чак толкова бавно. От Кадемлията гледките бяха още по-УАУ! Виждаха се даже и Вежен и Юмрука, надали глави от облаците. Повъртяхме се, поснимахме, окончателно решихме, че Големия Кадемлия ще ни чака да се върнем и тръгнахме да се спускаме.

image

image

image

Отврат беше, отврат, това слизане. Преди Росоватец псувах нечовешки. Въпросния Росоватец леко го подсякохме и поехме по едни следи от ски към Пеещите скали. Добре, че бяха те… отново се спуснахме в мъглата, а започна и да се здрачава, без тях щяхме да се оплетем доста, търсейки коловете. Близо до хижата вече видяхме и следи от хора, чак на глас им благодаряхме, че са се разходили до някъде. Тук ходенето стана по-лесно, но пък съвсем се стъмни. Подсякохме вр. Вълча глава, изгубихме следите на хората и останаха пак само скиорските и само едни следи от обувки. Тук аз тръгнах първа, следвайки ги, без да знам изобщо къде сме… по следите, по следите… все ще стигнем. GPS-a постоянно стопяваше метрите до финала, но това не помагаше много. Най-накрая чухме генератора и voila х. Мазалат. След 11 часа и половина газене, лазене, жестоки гледки, чудно време… доволни и предоволни!

Само дето на хижата нямаше места… лудница беше! От тук-нататък поемам ангажимента винаги да звъня, даже и само двама – трима да сме! В крайна сметка ни настаниха в една стая за персонала, която обаче не се отопляваше. Хич не ни дремеше за което, в 23.30 се хоризонтирахме. Не можах да спя добре, но поне не ми беше студено (през повечето време). Иначе в хижата имаше няколко групи, сред най-голямата бяха и хората със следите, та лично им благодарихме за пъртинката. Е, те си мислеха, че са стигнали Росоватец, а и ние не им казахме, че са били доста далечко от него… Същата тази група имаха мерака да минат по нашия път на следващия ден. Доста по-лесно щеше да им е с пъртината, но пък и те бяха сума ти народ, повечкото в по-напреднала възраст. Щяха да се видят в чудо. Накрая се оказа, че са слезли в Скобелево и от там са отишли на Соколна. В една друга от групичките пък видях познати лица.

image
Сутринта на Мазалат

image

image

На следващия ден времето беше още по-хубаво, закусихме, поснимахме около хижата и тръгнахме към Скобелево. Аз постоянно давах зор да бързаме, а онзи смотания Илия все ме лъжеше как имало да ходим 5-6 часа до гара Павел баня и сме щели да изпуснем влака... Все пак вкарахме доста сериозно търчане до Скобелево и после по асфалта, в село Асен напазарувахме и бяхме повече от час по-рано на гарата. Щели сме били да го изпуснем, имали сме да ходим 20 километра асфалт – смотан! Успя да ме паникьоса достатъчно. Озаптих поривите да го подгоня с камъни, щото все пак трябваше да прибере щеките и снегоходките, а аз да хващам следващия влак.

В 22,30 вечерта бях на гара Роман.. след 3 дена ходене, 3 влака и сто часа път. А пък тоя уикенд в какво приключение се вкарахме... скоро и за него...




Гласувай:
10
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
1. lubara - Поздрави, gamina!
14.03.2011 12:47
Страхотноооо! И какви гледки!
Това съм го вървял, Партизанска песен, Мазалат, Кадемлиите, Соколна, Габарево. Но през август.
цитирай
2. bapha - обичам разказите ти...
16.03.2011 15:16

не спирай ;)
цитирай
3. gamina - :)
16.03.2011 16:18
мерси,
Няма спирка, няма :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gamina
Категория: Туризъм
Прочетен: 1285096
Постинги: 216
Коментари: 1720
Гласове: 8482